Белите скали и нос Свети Атанас, град Бяла

 

Много пъти съм минавала покрай гр. Бяла (Варненска област), знаейки, че там има какво да се види, но все си казвах, че следващия път, като има повече време ще спра да разгледам. И едва преди няколко дни "следващият път" най-накрая дойде. 

    Като за началото на ноември времето беше направо перфектно (даже имаше и плажуващи). Без да губим много време, попитах един човек как да стигнем до двете места, които си бях наумила и тръгнахме.

   Първото място, което много исках да видя бяха Белите скали. В интернет бях мернала няколко статии за тях и ето на какво се натъкнах на кратко:

Преди 65 млн години (Креда-Терциер) метеорит се блъска в Земята (в Мексиканския залив) и причинява измирането на динозаврите. По това време територията на днешния град Бяла,

 намираща се на 10 000км от мястото на сблълъка, била на дъното на голямо море (наричано Тетис, съединяващо Тихия и Атлантическия океан), на дълбочина около 300м. Днес, вече над морското равнище Белите скали са едно от четерите места по  света (и единственото достъпно), които свидетелстват за този катаклизъм. Те представляват двукилометров непрекъснат скален геоложки профил, в който ясно се четат двата последователни периода Креда-Терциер. Скалите имат голямо съдържание на глина, а също така, ако човек е по-наблюдателен, в тях ще забележи отпечатъци от морски обитатели и водорасли.
  И така, след като бях прочела тези доста обещаващи факти, нямах търпение да отида до скалите и да си намеря някой фосил. Слязохме на централния плаж и поглеждайки на ляво,

в далечината се виждаше началото на скалите. Както вече казах, времето беше невероятно, водата беше като тепсия и нямаше почти никой на плажа. След 200- 300 метра вече вървяхме по тясна ивица от камъни,от ляво ни бяха скалите, а от дясно - водата. Няма да описвам в подробности всичко, за да остане елементът на изненадата, когато човек отиде за първи път. Някои хора биха си казали, че това са просто обикновени скали. Дори и да беше така, те пак са си доста красиви, оцветени в светло сиво, на места почти бели, леко извиващи се, образувайки малки заливчета.
Докато вървяхме, на няколко места

стъпвахме върху огромна хоризонтална монолитна скала, която продължаваше във водата. Аз усърдно си търсих фосили, но уви. Намерих си само няколко отпечатъка от растения и това беше всичко. Поразходихме се почти до края, но не стигнахме чак до устието на Бялата река. Дори не  я бях чувала, но прочетох, че там, където се се влива в морето са и последните скали.

     

На връщане направих малко снимки и се отправихме към другото интересно място в град Бяла - нос Свети Атанас.
 През май миналата година (2014), след археологически разкопки и реставрация, за посетители бе отворена късноантичната крепост, разположена на носа. Въпреки, че за нея се споменава за пръв път още през 1892г от братя Шкорпил, сериозни проучвания започват едва през 2009г, тъйкато преди това на мястото е имало военно поделение, затрудняващо достъпа. Установено е, че крепостта е късноантична (ранновизантийска) и е била част от военно-отбранителната система, построена при Анастасий и Юстиниан I. Предполага се, че е опожарена и окончателно изоставена при аваро-славянските нашествия през 614г. Сега посетителите могат да видят три древни винарни, части от

обществени сгради, баня, централната градска улица и други постройки. Общата площ на града е близо 40 декара и в нейните предели са живели около 1000 души. Смята се, че основният им поминък е бил отглеждането на лозя и винопроизводство, както и корабоплаване и търговия.  
  Особено впечетление прави раннохристиянската базилика, намираща се в най-източната част на носа, точно до ръба на скалата. Доста ценни и добре запазени са олтарната маса, колоните с капители и олтарните прегради. Базиликата е трикорабна, едноабсидна, като на места стените и са запазени до височина от 1,5 м.
  Мястото само по себе си е много красиво. Гледката, която се разкри пред нас щом отидохме до ръба на скалата беше уникална. И така, това беше добър завършек на разходката ни.
  В околностите на Бяла има и други интересни места за посещение - антична пещ (на територията на водната пързалка в града), бункер от Втората световна война (Координати:   42°51'15"N   27°54'8"E ) и други.

КАК ДА СТИГНЕТЕ: Град Бяла се намира в периферията на Варненска област на пътя Бургас - Варна. Белите скали са разположени на брега на морето, на 300м вляво от централния плаж. До  Нос Свети Атанас се стига по асфалтовия главен път, минаващ през центъра на града, а има и указателни табели.

   

      

Пещера Лепеница, Белоградчик

   Ще започна с това, че в България има две пещери с такова име.  По-известната от тях се намира до Велинград и в нея се провеждат организирани посещения с водач, тъй като е богата на образувания. Другата, по-малко известна Лепеница се намира до Белоградчик и точно за нея е този разказ. 
  Основната идея, с която отидихме до там, беше наскоро благоустроената пещера Венеца. на няколко километра от Белоградчик. Е да, обаче и тя (както всички други пещери) не работи в понеделник, а ние точно тогава се оказахме там и изобщо не се сетихме за тази "малка" подробност. Няма значение, имахме си план Б - да си направим разходка до Лепеница. Отидохме до Белоградчишката крепост, за да си купим карта с маршрутите(пет на брой), защото в интернет има доста противоречива или неясна информация от къде точно тръгва екопътеката. Жената от гишето ни разгъна една диплянка и ни показа оранжевият маршрут,част от който е и пещерата. Хвърлихме един бърз поглед, решихме, че карта не ни трябва и потеглихме. Спряхме на паркинга до Природонаучния музей и тръгнахме по пътеката, следвайки оранжевата маркировка.

 Жената от гишето ни каза, че маркировката е много добра, през около 30 метра има обозначения и ако повървим повечко време и няма маркировка, значи или някой си е харесал дървото с оранжева боя за камината или сме объркали пътеката.                                  И така, времето беше мъгливо, но доста прияно. Вървяхме през красива есенна гора, като от време на време пътеката ни се пресичаше с други пътеки, но както се оказа, беше трудно да се объра човек до момента, в който маркировката тръгва на ляво, а табела за пещерата сочи на дясно. Следвайте табелата, дори и да няма маркировка близо до нея( маршрутът е разклонен и пещерата е по едно от отклоненията му).  Малко по-нататък пейзажът се промени, започнаха да се появяват причудливи скали и малко по малко разбрахме, че сме навлязли в същинската част на Белоградчишките скали.

Минахме през няколко панорамни площадки  с уникална гледка. Навсякъде бяхме заобиколени от високи и ниски скали с различна форма и цвят, някои овални, други приличаха на побити колони, трети бяха като триглави, четвърти с дупки в тях и така нататък. На  една от панорамите беше токова красиво, че чак изглеждаше нереално. Все едно пред мен имаше фототапет.Добре че мъглата се беше вдигнала инаъче нищо нямаше да видим.                                                         Малко преди пещерата има един по-стръмен участък, не е опасен, но ако е хлъзгаво(както в нашия случай), е добре да се внимава.                                                                                                                                                    

   След стръмното спускане и малко вървене, стигнахме до пещерата. Оцветена в червено, както и всички скали наоколо, с два входа, разположени един над друг,предстаяляваше нещо доста различно от всички пещери, на които бяхме ходили до сега.  Определено всички бяхме много впечетлени от гледката. Почти веднага се отправихме към долния вход и докато си приготвим фенерите, стреснахме  една сова, която спеше вътре и прелетя на няколко сантиметра от главите ни. 

   От първия етаж, който не е особено голям, по срутили се камъни лесно се стига до второто, горно ниво на пещерата. Качихме се, поседнахме на няколко дънера и започнахме да разглеждаме панорамата от пещерата.

 Лепеница е част от природния феномен Белоградчишки скали, обитавана е от праисторически хора, за които се съди по културните пластове, в които са намерени глина, кости, житни култури и други.  Над пещерата има тракийско светилище с трон, както и издълбана в хоризонтална скала звездна карта. По пътя

 към пещерата а и в целия раьон, могат да се забележат соларни кръгове, издълбани в скалите. Ние забелязахме такива на няколко места, докато вървяхме към пещерата. А непосредствено до самия вход на Лепеница, на скоро от Белоградчишкото археологическо дружество  са изградили малка колибка, изцяло от естествни материали, по образец на древните праисторически  жилища. При добро желание може да се нощува в нея.

А ето и една снимка с човек на втория етаж на пещерата, за да се добие представа за големината и.

                                           

           И така, след като постояхме известно врвме в и около пещерата, трябваше да тръгваме, защото ни чакаше път.Връщайки се обратно пътеката и скалите изглеждаха доста различно.

 

КАК ДА СТИГНЕТЕ: Най-лесният начин е да тръгнете от Природонаучния музей, където може и да паркирате. Музеят се намира на около 1км от Белоградчик в посока село Извос. От лявата страна на пътя има каменна арковидна табела (с надпис

Беолградчик, за идвашите от село Извос) и отбивка, която е за музея. По тази отбивка се изкачвате до малък паркинг с чешма, от където тръгва и екопътеката. Ако не преминавате по целия оранжев маршрут     (който ще ви изведе до Белоградчишката крепост за около 6ч), а отивате само до пещерата, времето, което ще ви отнеме е около 1,30 ч в едната посока. 

   

Водопад Боров камък

   Врачанска област е едно от любимите ми места, когато стане дума за пътешествия. Почти винаги я включвам в маршрута на екскурзиите си и всеки път намирам ново за мен интересно, красиво и необикновено кътче. За всеки има по нещо - пещери, водопади, красиви гори, скли, канъони, архитектурни, археологически и културни забележителности и какво ли още не.
    Тази есен отново се озовах близо до Враца, за да посетя водопад Боров камък.  Октомври се оказа доста дъждовен и се надявах на пълноводен и  бучащ водопад. Никой от дружинката ни не беше ходил до сега, така че прочетохме на бързо в интернет от къде започва екопътеката и потеглихме. 

  Минахме през село Згориград и малко след него на един голям десен завой (където е достатъчно широко, за да се паркира)от лявата страна се видя голяма информационна табела. Тя указва началото на екопътеката. Преходът от табелата до водопада е около час и половина. В началото, преди да навлезем напълно  в гората, от лявата страна на пътеката се виждаха разрушителните последици от голямо наводнение през 1966г година, когато се къса стената на  хвостохранилището на мина "Плакалница" и стотици хора от Згориград и крайните квартали на Враца загиват. Почти 50 години по-късно пясъците и останките от водонапорни кули все още напомнят за трагедията. Малко след това тъжно и зловещо място екопътеката навлезе в гората и пейзажът около нас се промени. Преобладаваха жълтият и кафевият цвят, навсякъде по земята имаше паднали листа, а под и окло тях непохватно се размърдваха дъждовници.        

Бяха толкова много, че се налагаше постоянно да си гледаме в краката, за да не настъпим някой от тях. Движихме се  около коритото на река Лева като няколко пъти преминавахме ту от едната, ту от другата и страна, по дървени мостчета. На няколко места имаше различни информационни табели, както и беседка с огнище до един от първите водоскоци на реката, които видяхме. Колкото повече вървяхме, толкова по-интересна и динамична ставаше екопътеката. Мостчетата се сменяха със стълби, в повечето случаи - отвесни. Понеже през цялото време росеше, всичко беше доста хлъзгаво (особено дървените стълби) и на моменти правихме по някое забавно движение - я  с ръка, я  с крак, за да запазим равновесие. Най-вероятно не бяхме избрали най-подходящото време за този преход, но определено си имаше своя чар. Есента, мъглата и дъждът допринесоха за един по-различен и доста интересен облик на екопътеката. И така, минавайки през разнообразни и добре направени дървени стълби, платформи, мостове и стръмни горси пътечки, преодоляхме денивелация от около 600 м и пред нас в мъглата се разкри 60-метровият Боров камк. Изключително внушителен, макар и доста маловоден (за наше съжаление). Постояхме малко така, за да се полюбуваме на магичния му вид, леко прикрит зад вдигащата се мъгла.          После всеки по своя собствена пътечка (по отъпкани вече пътеки или направо през реката), стигна до основата на водопада. Отвесната скала, от която водите на река Лева падат, в основата си образува нещо като естествен свод, по който спокоино може да се придвижва човек. Под една част  от скалата, където сводът е по-широк има маса и пейки. Починахме си, хапнахме и направихме малко снимки преди отново мъглата да се спусне. От тук имахме два варианта: да се върнем по обратния път или да продължим нагоре по екопътеката, изкачвайки се над водопада. Времето се влошаваше и със съжаление поехме по обратния път, но само за да се върнем отново, на пролет, когато водопадът ще бъде в цялата си прелест.

   Ако бяхме продължили по пътеката нагоре, стълба в скалите щеше  да ни отведе над водопада, от където при ясно време се виждат част от къщите в Згориград и част от прохода Вратцата. От голямата поляна над водопада има друга пътека, която по друг маршрут отвежда до Згориград, но не е добре трасирана и маркирана. От поляната за около 30 - 40 минути може да се стигне и до хижа Пършевица, близо до която извира река Лева.                         

КАК ДА СТИГНЕТЕ: Началото на екопътеката не е трудно за намиране. Ако идвате от  Враца в самия град има пътни табели за пещера Леденика и(или) село Згориград. Поемайки по този път, минавате през прохода Вратцата, където пътят се разклонява. Хващате левия разклон за Згориград, преминавате през цялото село и около 2 км след селото асфалтовият път прави голям десен завой. В края назавоя от лявата страна ще забележите голяма указателна табела, от където и започва екопътеката. Преходът до водопада е около 1,30ч., а до хижа Пършевица още около 40 мин. Пожелавам на всички приятна разходка!