Петрич кале, село Разделна

Само на 28 км югозападно от Варна и на няколко км от Белослав се намира село Разделна. То е едно доста младо населено място (основано е 1926 г), но живот по тези земи е имало от векове. В непосредствена близост до селото се намират останките на средновековна крепост Петрич кале. Именно тя е причината да дойдем до тук.

"Петрича", както още я наричат е датирана към 5-6 в като проучванията сочат, че тя е била напълно разрушена и издигната отново през 12в. Основната функция на крепостта била да охранява проходите към Стара Планина, но също така е била и с добра видимост на север. Била е важна част от българската средновековна отбранителна система. Към настоящия момент може да се видят части от крепостните стени (били са две)  като има малък участък с височина от няколко метра. Запазено е и тайно

стълбище, изсечено в наклонен процеп в скалата,което отвежда до подножието на северната странана хълма. С помощта на този тунел е било лесно да се набавят провизии в случай на обсада. При провеждането на археологическите проучвания е монтирана метална конструкция с дървени стълби, точно над тези, изсечени в скалата. Така посетителите имат възможност да влязат в тунела и да стигнат до края му, който по настоящем завършва с малка несабилна панорамна площадка.

Окончателното разрушение на крепостта е на

7. 11. 1444г от османските войски, които надделяват над войските, предвождани от полско-унгарския крал Владислав III  Ягело. Малко преди това да се случи, той води тук ожесточена битка и успява да я спечели. В общи линии това е, което се знае за Петрич кале.Причината за слабото проучване на крепостта е, че екипите, работили по нея са   се пренасочили към друг обект. Първите разкопки са се провели през 60-те  и 70-те години на 20 век. Имало е мащабен проект между Варненсия исторически музей и Военно-историческия музей в София. По тази причина е изградена и архитектурната база в непосредствена близост до крепостта, където е трябвало да се помещава и музеят към този обект. Но през 70-те години при строежа на заводите в Девня са открити древни селища и некропол и научният екип се насочва към тях. Така Петрич кале остава да чака до 2014 година,

когато разкопките са подновени.  От тогава до днес са разкрити основите на църква от 14 в , няколко погребения както и мн върхове на стрели, монети, пръстени, колани и други метални предмети от периода. Предвижда се крепостта да стане голяма туристическа атракция, което силно се надявам да не се случи. Само на няколко км от нея се намира и едноименната хижа Петрича, която от около година не функционира. От там тръгва и единият маршрут за Петрич кале, който в момента е недостъпен заради заключените порти. Разбира се винаги има заобиколни пътечки около хижата пък и това далеч не е единственият път до крепостта. Веднъж, търсейки една такава алтернативна пътечка, открихме много красиви овални скали и пещерички в близост до хижата. Като цяло районът е доста живописен и разнообразен.  Калето не е единственото място, което може да  се посети. 

КАК ДА СТИГНЕТЕ: Идвайки от Белослав:

Вариант 1 - Минавате през село Разделна и в края му от лявата страна има отбивка,

която води към хижата. Тръгвате по нея и още в самото начало отляво има голям електрически стълб, зад който се вижда началото на горската пътечка, отвеждаща към крепостта.

     Вариант 2 -  В центъра на селото отбивате вляво, минавате покрай църквата и се движите по уличката, сочеща в посока голямата скала. В края и, леко встрани има малко площадче с чешма. На самата чешма има жълто-бяла маркировка, която трябва да следвате. Ако се чудите коя е правилната пътека, намира се вдясно и леко нагоре ако застанете с лице към чешмата.

                                                                                    Вариант 3 - Стигате до хижата, паркирате

около нея и тръгвате надясно. Минавате покрай няколко малки вилички и бунгала, после пътеката минава през горичка и ви отвежда на платото. Там са и овалните скали, за които стана въпрос. Щом се изкачите тръгвате наляво и след няколко километра ще стигнете крепостта.

Приятна разходка! 

Големият и Малкият скок до село Веселиново

Пролет - идеално време за разходка до някой водопад,

в нашия случай - до два. Избрахме си

водопадите до  село Веселиново в полите на Източна Стара планина.

Селото се намира почти в средата на Рижкия проход, така че е доста лесно за откриване, а и може би повечето хора са чували за него, тъй като е родното място на Жельо Желев.
Паркирахме колата до една чешма след последните къщи и решихме да продължим пеша по чакълестия път (може и с кола). Повървяхме 4 километра, първо покрай нивите, после навлязохме в горичка и скоро след това видяхме табелата за Големия скок. Малка стръмна пътечка води до основата на водопада. Още докато слизахме надолу започна да се разкрива страхотна гледка. Бях чела, че Големият скок е с височина от 50 метра, но не очаквах наистина да е толкова голям и внушителен. Определено си струва да бъде посетен. Разходихме се около вира и под скалата, от която пада водата, починахме, полюбувахме се на шума и гледката и се заизкачвахме обратно по пътечката, за да се върнем към основната екопътека.

От тук тя продължава още 4 километра като

включва още един водопад - Малкия скок, една пещера и едно тракийско светилище, известно като Софрата. Преди обаче да продължим към тях, решихме да се мушнем между едни храсти малко над отклонението за Големия скок, което се оказа добро решение, защото се озовахме точно над самия водопад. Тук ми хареса даже повече. Не беше толкова усойно, колкото в основата на водопада, а беше прохладно, зелено и свежо. Гледката е доста различна, както и усещането, че си на високо, а малко преди това си бил на същото място, но с десетки метри по-надолу. Реката тук е оформила интересни малки водоскоци, каскадки и завои и изглежда доста спокойна. По нищо не личи, че малко по-нататък ще преодолява петдесет метров скок.
 Решихме да се разходим срещу течението по реката докъдето е възможно и после да се включим отново към екопътеката от някъде.

Това също се оказа добър избор. Покатерихме се малко, разнообразихме маршрута с

алтернативна "пътека" и в един момент стигнахме до някакво бетонно съоражение като малко тунелче, през което водата преминаваше. От тук се заизкачвахме покрай храстите и за около 10 секунди се озовахме на основния  път.  Продължихме напред и скоро стигнахме до друго отклонение за Малкия скок. Тук не слизахме надолу както при по-големия водопад, а се качвахме нагоре по горска пътечка. Последва почивка край водопада и продължихме към следващата забележителност - Софрата. Вървяхме почти 4 км  и накрая решихме, че сме я подминали или, че не сме избрали правилната посока. Стигнахме до една хубава малка полянка, на която взехме решение да се върнем.

Голяма грешка - по-късно разбрахме, че ако бяхме продължили още съвсем малко, щяхме да стигнем до светилището. Нищо, следващия път като отидем ще има нещо ново за гледане. И така, остана ни само пещерата, която се намира в района на двата водопада. Отново има табела и пътечка, която покрай реката отвежда до малка пещера с дървена стълба пред нея. Не влязохме много навътре, защото нямахме подходящо осветление а и не знаехме нито колко е дълбока, нито каква е денивелацията. Оставихме и нея за следващия път. От десетте метра, които изминахме в пещерата, разбрахме, че е обитавана от доста прилепи (по гуаното, с което беше покрит целия под).

  И така, тръгнахме си с много положителни емоции от това прекрасно място. Когато вече стигнахме до колата, беше станало тъмно. Преди да се качим и да потеглим, един човек, който си пълнеше вода от чешмата, ни заговори. Естествено ние му зададохме много въпроси и всъщност той ни осведоми за местонахождението на Софрата, както и, че пътеката продължава след светилището, обикаля още доста из района и накрая стига до горната част на Веселиново. Доколкото си спомням, май каза, че била около 30 км. Разказа ни още доста неща, но те съвсем не бяха по темата.                        

КАК ДА СТИГНЕМ: Ако идвате от Карнобат, точно в  началото на селото от дясната страна на пътя има чакълеста отбивка и съответно ако идвате от Шумен, отбивката се пада в края на селото, отляво. По този път може да се движите и с кола, но ви препоръчвам да я оставите до близката чешма, където е удобно да се спре. Няма как да се объркате до водопадите, пътят е само един, а има и табели, както за Големия и Малкия скок, така и за пещерата (а най-вероятно и за светилището).
 Приятна разходка!

Пробитият камък до село Равна

Може би всеки, който е пътувал с влак от Варна към София и е гледал от време на време през прозореца, е забелязал близо до гара Провадия едно белеещо се възвишение, на чийто връх е кацнало уникално скално образувание с дупка в него. Още от малка, когато пътувах и наближавахме това място, нямах търпение да го огледам за няколко секунди преди влакът да го е отминал. Все ми се ходеше там, много исках да се изкача на върха му, защото ми се струваше доста интересно и притегателно място. И бях права.

В началото на тази година най-накрая желанието ми се изпълни и съвсем спокойно мога да кажа, че Пробитият камък си струваше чакането толкова години. И така, в един сравнително топъл мартенски ден, скромната ни групичка потегли в посока Провадия. Тъй като един от трима ни вече беше ходил там, не беше необходимо да гледаме на картата по кой път да минем. Спряхме колата в подножието на Пробития камък и тръгнахме по пътечката, отвеждаща догоре. За около 25 минути се изкачихме, накрая беше малко зор, но гледката от върха беше страхотна.

 Когато стигнахме горе, първоначалната ми представа за дупката в плоската скала се промени. Тя се оказа не кръгла и малка, както ми изглеждаше отдолу, а голяма, добре оформена скална стая.Самият и таван беше от две части, разделени с каменна преграда под прав ъгъл. За съжаление не можахме да се доберем до скалната стая, въпреки че имаше нещо като стъпала, отвеждащи догоре. Личаха и някакви символи, изсечени в дупката, но бяха много неясни. Другото култово съоражение, принадлежащо към Куклата (това е едно от имената на Пробития камък, с което местните хора го назовават), представляваше нещо като скален олтар с издълбани в него жлеб и няколко малки кръгли ямички.

Намира се върху тази част от скалата, която е по-ниска и е почти отделена от трапецовидната скала с дупката в нея. Историците свързват мястото с идването на хан Аспарух, дори наричат скалната стая Тронът на Тангра. Дали е така не е ясно, със сигурност обаче преди това мястото е използвано от траките като култов соларен център и древна обсерватория. При равноденствието, при изгрев, слънцето огрява дупката в скалния феномен, ориентиран север-юг.

 Докато се наслаждавахме на открилата се панорама отвисоко, се заговорихме с една жена, която беше единственият посетител там, освен нас. Тя не идваше за първи път и ни разказа, че мястото има силна енергия, която влияе положително срещу главоболие и отпадналост (както се говори за повечето тракийски култови комплекси). Явно и беше едно от любимите дестинации, дори беше донесла ябълка, която да остави като дар на каменния олтар. Та тази приятна жена ни просвети и по още няколко въпроса, свързани с района. Показа ни един почти незабележим насип, наподобяващ могила, в ниското в дясно от изоставената сграда. Това били руините на раннохристиянски манастирски комплекс. При разкопки открили изключително ценни артефакти, които се пазят в Провадийския музей. До насипа има и път, който е предвиден за туристи, но по някаква причина обектът не е реставриран, а вместо това е засипан с пръст и за момента напълно забравен.

Тъкмо се разприказвахме, когато задуха доста силен вятър и както жената се изрази "мястото вече ни гони", така че ние решихме да поемем надолу обратно към асвалтовия път.
 Ако решите да предприемете изкачване по сипея чак догоре, е хубаво да знаете, че е доста стръмно (някои хора го сравняват по трудност с изкачването на връх Вихрен) и понякога хлъзгаво. Не е особено трудно, но трябва да се внимава.

Цялата разходка отнема около 2 часа, така че може да си предвидите и още нещо в програмата. Ще ви е малко трудно, понеже около Провадия е осеяно с природни и исторически забележителности, но каквото и да изберете, няма да сгрешите.

КАК ДА СТГНЕТЕ: Ако сте с кола, минавате през град Провадия (идвайки от Магистралата), след това завивате надясно, после наляво и търсите табела за село Златина. Минавате през него, минавате и през следващото село Венчан и няколко километра след селото ще стигнете до скалния феномен. Там има и указателна табела. Ако сте с влак, трябва са слезете на гара Равна, която също е в непосредствена близост до мястото.
 Приятна разходка!

Долината на Залмоксис

Свикнали сме да свързваме Дунавската равнина с безкрайни обработваеми площи, които изчезват в хоризонта. На места, обаче тези плодородни земи са в съчетание с доста по-разчупен релеф, който не се вписва в обичайните ни представи за Житницата на България. Освен че са красиви и интригуващи, тайните красоти на Дунавската равнина пазят в себе си много история, до която все още можем да се доближим.
 Едно такова място е каньонът на отдавна пресъхналата река Табан. Тя извира от Самоиловските височини и след Каолиново напълно губи водите си. Тя не е единствената такава река в Добруджа. Идентичен е и случаят на Суха река, която изчезва в земята  малко след извора си в село Изгрев. Двете реки са текли до преди около 100 години като са издълбали в сарматските варовици изключително живописни каньони, осеяни със скални венци, пещери, възвишения и причудливи скални форми. Сега  по речните им корита изобилстват ниви от слънчогледи и други култури.
 И така, за Суха река ще разкажа друг път, тъй като нейната история е достатъчно интересна, за да бъде самостоятелна. Също толква интригуваща е и историята на река Табан (Малък Канагьол), за която е днешният разказ.

По-конкретно ни привлече голям тракийски скален комплекс, разположен в каньона около селата Стрелково, Поп Русаново, Васил Левски и Кутловица (област Силистра). Преди повече от 20 години археолози откриват тук култови ями и площадки, олтари, изсичания, подземни галерии и пещери, които свързват с тракийското племе гети. Най-значимата група от комплекса се намира до село Стрелково и е известна като Свещенната долина на Залмоксис.

Наречена е така по името на гетския бог-жрец Залмоксис (Салмоксис), за когото има много сведения от древността. Историята разказва, че той е бил роб на Питагор на остров Самос (преди около 2500 години). По-късно забогатял и откупил свободата си и известно време пътувал из Египет като събирал знания и изучавал техните тайнства и ритуали за безсмъртие. След странстването си се прибрал в родната си земя, където показал изтънченост и изключителни познания и създал своя зала, в която посрещал видните гети.

Там той ги учел, че нито той, нито те и наследниците им ще умрат, а след смъртта ще отидат на по-добро място, където ще тънат в охолство. В същото време наредил да му направят подземно жилище, в което го спуснали с въже и прекарал там в осамотение три години. На четвъртата година той излязъл от изолацията си и  така успял да накара  гетите да повярват, че е безсмъртен. Така се превърнал в техен бог, жрец, цар, лечител и мъдрец. За ритуалите на гетите и ученията свързани със Залмоксис също има запазени сведения. Те са правили както животински, така и човешки жертвоприношения, тъй като са вярвали в безсмъртието и не са се страхували от смъртта. Част от жестоките ритуали са се извършвали на запазените и до днес скални олтари и площадки.
 И така, няма да изпадам в повече подробности от историята а ще разкажа, за това, което ние видяхме от разходката си до там.
 Мястото е лесно достъпно дори и с автобус. Намира се само на няколко километра след село Стрелково.

След като преминахме през селото, пейзажът се промени и от равнините не остана и следа. Озовахме се в лабиринт от скални венци, разлистени гори и долини. Скоро достигнахме и до Баджалията (така наричат най-голямата и значима скална кухина в комплекса). Там паркирахме колата на голяма равна поляна и веднага се изкачихме над "пещерата", където от скалите се разкриваше гледка към цялата речна долина и околните скални венци. Тук отгоре се намираше и каменният процеп, през който се предполага, че са спуснали Залмоксис за три години. След обстоен оглед на скалите отогре, се спуснахме отново по  пътечката, този път към Баджалията. Не мога да я определя точно като пещера, понеже не е особено дълбока, но пък входът и е доста внушителен. До нея се достига презскален тунел с няколко прозореца. Толкова за нея, за да остане и елементът на изненадата, за тези, които не са ходили все още.

На поляната пред Баджалията има голям отронен скален къс. След допълнителна човешка обработка в част от него е оформен трон, който отново се свързва с бога-жрец на гетите. След като постояхме на трона, като едни истински туристи, се запътихме към весела групичка хора, на които им предстоеше да си хапнат пържоли на жар. Решихме да ги разпитаме на къде да поемем и те ни упътиха към отсрещния скален венец. Съвсем наблизо, точно срещу "пещерата", зад голямата поляна, се заизкачвахме до друго интересно култово място. Тук най-впечетляващото беше изравнена скална площадка с голям добре оформен жлеб. На това място са извършвали жертвоприношенията, за които стана въпрос по-горе. Гетите са имали особен ритуал, свързан с култа към Залмоксис. На всеки пет години избирали по един пратеник с искания и въпроси към техния бог. За целта хвърляли избранника от скала върху три наострени копия.

Ако той умирал веднага, това било добър знак и означавало, че Залмоксис бил благосклонен към гетите. Ако обаче избранникът не успеел да се наниже на копията и оживеел, вината падала изцяло върху него и се избирал нов пратеник. Мястото, на което бяхме, изглеждаше доста подходящо за този ритуал. Около скалната площадка имаше и други култови съоражения, чието предназначение не ни беше особено ясно. И така, след известно време, прекарано и на това място, се върнахме до изходната точка - поляната и хванахме една чакълена пътечка. Ако бяхме по-упорити сигурно щеше да ни отведе до друго мистично място (а такива в района има много), но и денят вече си отиваше и решихме да се върнем и да оставим пътечката за следващия път. С това нашата разходка  в Долината на Залмоксис приключи и даде началото на разходка до Варна на няколко кърлежа.

КАК ДА СТИГНЕТЕ:  Отбивката за село Стрелково се намира на около 30 километра разстояние от Силистра по пътя Варна - Добрич - Силистра. Отбивате се към селото, минавате през него без да се отклонявате и няколко километра след табелата за край на Стрелково, пътят сам ще ви отведе до Баджалията. От там разстоянията пеша са буквално минимални.

 Светилището е оборудвано с метални стълби, парапети и указателни табели. Единственото по-трудно място е скалният тунел, през който се преминава,  за да се достигне до Баджалията, ако изобщо би могло да се нарече трудно.   Има пейки и беседка за отдих. Мястото е подходящо и за пикник.

Приятна разходка!

Голямата канара, Седемте одаи и скален скит Свети Георги, село Петров дол

    Голямо чудене беше докато решим къде да се разходим тази събота. В крайна сметка избрахме село Петров дол и два от скалните манастири в района. Първият, към който се запътихме, беше Седемте одаи. Оставихме колата в края на селото, информирахме се набързо от един човек, който си миеше трактора с фас в устата и тръгнахме.

Манастирът се намира в местността Голямата канара на около 2,5 км от северно от
селото. Вървяхме по черен път и в един момен просто го изоставихме и закрачихме право на север, в посока магистралата. Не след дъло по тревистата равнина започнаха да се появяват сипеи от камъни и това ни обнадежди, че сме на прав път. Повървяхме още малко и скоро пред нас се разкри карстовият каньон, оформен от вече пресъхналата Петрова река (въпреки че като слязохме долу в коритото и се разходихме по него, се натъкнахме на малка рекичка).

От високо гледката беше страхотна, нищо че беше късна есен и вече почти нямаше листа по храстите и дърветата. Меандрите, които някогашната река е оформила много ми приличаха на тези на река Арда. По настоящем местност Голямата канара е обявена за защитена заради обитаващите я редки видове птици. Сред тях е е и една двойка египедски лешояди, гнездяща в една от килиите на скалния манастир. Оглеждах се за тях, но нямах късмет да ги видя. Скалата, в която е манастира, обаче се виждаше доста ясно насред каньона, със седемте си дупки и ние решихме да се отправим към нея.

След като поогледахме пейзажа и разбрахме, че до дъното на пресъхналата река се слиза както всеки намери за добре, потърсихме нашето "добре" сред поредица от храсти, катерене, спускане и многократно заплитане в трънаците. Накрая стигнахме до каньона, от където гледката беше доста различна и все така интерсна. Навсякъде между храстите имаше пътечки, отъпкани най-вероятно от ловци, защото имаше и много патрони по земята. Почти веднага стигнахме до скалата на Седемте одаи. За съжаление не можахме да се изкатерим до самите килии, защото са на високо и без екипировка не е невъзможно, но е рисковано.

Погледахме ги отдолу и отстрани и останахме с информацията от интернет.
   Манастирът се състои от шест килии и една ниша, като едната от килиите се намира на по-високо ниво от останалите и е свързана с две от тях с наклонен тунел. Размерите на помещенията са от 2.60/2м до 3.60/2.30м.
 По стените им има издълбани олтари, малки ниши, каменни пейки, както и остатъци от рисунки и знаци. По самите скали от външната част на манастира има дупки, служили за закрепването на различни съоражения. А в подножието на манастира има издялани надписи, като най-ранният е от

1781г. Те са на предполагаеми грамотни овчари от Котел и село Медвен.
  И така, поразходихме се около манастира и решихме да направим едно кръгче в каньона. Той не е голям, но за сметка на това е доста живописен. Минахме покрай още няколко скали, пресякохме една рекичка, издълбала си мини каньон в каньона и излязохме пак на същото място, от където тръгнахме. После обратно през тръните и  сипеите и се изкачихме отново на скалите над каньона. Понеже беше още рано решихме да отидем и до друг манастир близо до Петров дол - скалната килия Свети Георги.

        Качихме се в колата, отидохме до центъра на

селото и на кръстовището хванахме едно баирче, което ни отведе до последната къща и там спряхме. Имаше малка табела на едно дърво, която показваше пътеката към килията. Повървяхме по нея и в един момент я оставихме да си обикаля и решихме да минем напряко през едно възвишение, в подножието, на което, от другата му страна трябваше да е "Свети Георги". Докато се изкачвахме, назад гледката беше доста приятна. Покривите на къщите ставаха все по-малки докато не изчезнаха зад възвишението, по чиято южна страна вече се спускахме.

Навлязохме в ниска горичка, като вървяхме по пътека от бяла мека скала, която се разпростираше и между храстите и дърветата на места. Пътеката се спускаше надолу към обширна поляна, в края на която беше и килията. И точно преди да стигнем, малко стадо крави и куче се появиха от другата страна на пътеката. Краварката ги прибираше вече от паша, само дето кучето и не ни хареса, както и ние него. И понеже беше застанало по средата на пътеката и ни лаеше от далече, ние много изобретателно си намерихме веднага  алтернативна пътека и успяхме да

заобиколим кравите, кучето и ругаещата ги краварка. Излязохме от горичката и се озовахме на поляната. Точно пред нас беше скалната килия, до която се стига по платформа с дървени стълби. Качихме се, надникнахме вътре, където имаше икони и свещи, позачетохме се в надписа, който на скоро е бил реставриран и гледахме как започва да изгрява луната. Беше време да си ходим. Набързо минахме покрай скалите северно от килията, защото изглеждаха интересни и наистина - като ги доближихме, видяхме, че част от тях са в множество малки вдлъбнатинки. Такива съм виждала на доста

места, но тези бяха много и силно изразени.
 И така, по тъмно стигнахме до селото, качихме се в колата и пътешествието ни за деня приключи.

КАК ДА СТИГНЕТЕ: Село Петров дол се намира на няколко километра от Провадия. За него има и отбивка по магистралата Варна-София. За местност Голямата канара, ако сте с кола е добре да я оставите в края на селото (идвайки от магистралата завивате вдясно в центъра на селото и карате докато асфалтът свърши). Оттам има пътека (трървате по нея, движейки се надясно), която върви по периферията на последните къщи, минава вляво от селскостопанските постройки и продължава след селото. Тъй като няма регламентиран път до каньона, е добре малко след като селото изчезне зад вас да изоставите пътеката и да закрачите през полянките в ляво от вас (в северна посока). След около 10 минути ще стигнете до Голямата канара.
За скалната килия Свети Георги отново от центъра на селото, на кръстовището (идвайки от магистралата) завивате на ляво по стръмна улица, която ще ви отведе до края на селото. От дясната страна след последната разрушена къща има малка селскостопанска постройка, след нея на дървото ще видите табела за скалната килия. Следвайте пътеката или за по-пряко може да преминете през възвишението в ляво от вас и пак да излезете на пътеката. Приятна разходка!